Сряда бе тежък и скръбен ден за цяла България - напусна ни великият Стефан Данаилов. Много от неговите вече известни ученици и успешни актьори споделиха скръбни постове в социалните мрежи, отразяващи какво е означавал за тях Мастъра.

Най-младите му възпитаници, които тази година завършват Академията, решиха да посветят дипломния си спектакъл "Лодкарят", който ще се играе на 29 и 30 ноември, 19.00 ч. на Голяма сцена в Театър НАТФИЗ, на своя велик учител.

Двама от последните ученици на Стефан Данаилов - Велислава Костадинова и Роберт Ваханян, ни разказват не само какъв е бил Мастъра за тях като преподавател, но колко голям е бил и като човек. Как ще запомнят Стефан Данаилов, какво е направил той за тях и кое е най-важното, на което ги е научил, споделят младите актьори Роберт и Велислава.

Роберт Ваханян

Снимка: Роберт Ваханян/ Личен архив

В спомените ми завинаги ще остане загадъчният поглед на Мастъра. Погледът, от който не знаеш какво да очакваш. Едно лице, излъчващо доброта и мъжество едновременно. Той можеше да събере цял куп режисьорски бележки в едно изречение. Понякога дори една дума, казана на точното място и в точния момент, придружена с този поглед и дълбокия глас, бяха напълно достатъчни, за да разбереш напълно задачата за образа си. За краткия период, в който имах честта да бъда част от живота на Стефан Данаилов, видях един човек, който обичаше. Обичаше хората около себе си, обичаше студентите си, обичаше работата си, обичаше публиката, обичаше страната си, обичаше веселбата, обичаше живота. Не веднъж е споделял, че изпитва огромно щастие, когато е заобиколен от млади хора и наоколо кипи живот. Живееше му се! Искрено, дори по детски наивно му се искаше да може да се радва на признанието на многобройните си почитатели възможно най-дълго време.

За Стефан Данаилов материалното не беше приоритет. Помня в началото на втори курс, той каза, че е изживял вече своето и му остава единствено радостта от преживяното. Каза, че ако има нещо на този етап в живота му, което да го направи още по-щастлив, то това ще бъде нашият успех и затова иска да сме живи и здрави, и ако има нещо, от което имаме нужда, трябва да се обърнем първо към него. Говореше, че всички тези пари и материални блага, които е придобил през годините, са без значение, ако с тях не може да предостави бъдеще на нас - "неговите деца". След това попита дали някой има здравословен проблем, за който иска да сподели. Тогава имах нужда от операция, чиито разноски нямах възможност да покрия, а и от съответните болнични заведения нямаше признак за съдействие. В началото се смутих, но след повторното задаване на въпроса, вдигнах ръка... След една седмица вече бях излязъл от операционната и за два месеца бях отново на крака. Това, разбира се, е само част от всичко, което правеше Мастъра за нас. Аз не бях единственият студент, към когото професорът е проявявал такава всеотдайност. Той се раздаваше докрай за хората, които обичаше.

Ако има нещо, което със сигурност съм научил от Мастъра, това е думата "Кураж". Той ми даваше кураж през тези четири години. Благодарение на него се научих да не се плаша от нещата, които ми предстоят, както на сцената, така и в живота. Оставям настрана всички тънкости на професията, на които никой, освен Стефан Данаилов, не може да те научи. Ще си спомням за Мастъра винаги с обич и с благодарност, заради шанса, който ми даде още на изпитите за прием в Академията, и заради доверието към всеки един от нас - неговите студенти.

Лек път, учителю!

Велислава Костадинова

Снимка: Андрей Кряколов

Мастъра за мен бе човек с главно "Ч". Актьор-епоха и в киното, и в театъра, прекрасен преподавател, родолюбец. Една от най-ярките фигури в нашия артистичен свят. Думите надали ще са достатъчни, за да кажа как ще го запомня... Четири години, прекарани с професор Стефан Данаилов, не са малко, но не са и много. Това време бе изпълнено с много емоция, хумор, с преживявания, които никога няма да забравя, със сценични и житейски уроци.

Той успя да създаде топлина и семейна среда, в която ние - неговите деца - да работим. Овен като наш преподавател, ние го усещахме и като свой втори баща. Защо баща? Защото, извън учебния процес, той ни събираше и неговата врата винаги беше отворена за нас. Помагаше с каквото може. Да, той беше всеотдаен човек и с мен, и с целия клас. Случвало се е заедно да споделяме празници. Когато станах част от неговото голямо семейство, бях в тежък период от моя живот... той беше човекът, който ми даде криле и ми вдъхна вяра, който повярва в мен. Той даде път на моята песен.

Научи ме никога да не се отказвам, непрестанно да се боря, да вярвам във възможностите си. Също така, че всичко трябва да правиш от душа и сърце, което е най-важното, за да успееш.

Нека бъде светлина по пътя му небесен! Той остави светлина в душите ни тук на земята.