"Моят талант е не толкова да правя фокуси, колкото да вдъхновявам", казва при представянето си в "България търси талант" Зойко Миленков. Убедихме се в това само от краткия ни 10-минутен разговор с него.

Израснал в дом за деца в Лом, на 18 г. той излиза "на улицата". Но предпочита да нарича това свобода. Днес учи Социални дейности в СУ, има си собствена шоу програма с фокуси, с която не само се прехранва, но е и сбъднатата му мечта.

Казва, че дължи това на вярата, че може да бъде повече от чистач или мияч в кухня, както много хора като него се ограничават да мислят. Мечтае и за още нещо - той самият да бъде пример за децата като него.

Лишен от реваншисткото чувство, че държавата или някой му е длъжен, Зойко сам взема живота си в ръце. Била му е нужна само малко вяра в него и един илюзионист, който идва в дома в Лом и го влюбва безвъзвратно в магията. След часове и месеци наред гледане на фокуси в интернет, той става самоук фокусник.

От разговора ни със Зойко Миленков правят впечатление няколко пункта, които го характеризират. Като това, че хората, които го дискриминират, макар и прикрито, той възприема като ограничени. Или това, че според него системата в България не позволява да откриеш и развиеш талант в някое от децата в центровете от семеен тип. Или това, че се чувства свободен, защото зависи сам от себе си.

Ето за какво още си говорихме със Зойко:

- Труден ли беше пътят от дома в Лом до големия град?

- Беше нещо, което така или иначе трябва да се случи и то дори стана лесно. Приключих с дома, напуснах го и живях една година в Лом, докато работех. Но сам видях, че това, което правя като изкуство, не е достатъчно и знаех, че по някакъв начин трябва да стигна до големия град.

- А трудно ли беше да се научите на фокусите, защото казвате, че сте самоук?

- Не беше трудно за мен. Когато човек има огромно желание да направи нещо и е вдъхновен достатъчно с упоритост и постоянство, нещата се получават. Поне при мен така станаха. Просто имаше хора, които ме вдъхновиха и реших да се опитам да направя нещо. Мина доста време, докато осъзнах, че седя на компютъра и постоянно гледам фокуси. Започнах да разкривам тайните им и дори да правя собствена програма. Не беше трудно, по-скоро ми беше забавно, интересно и времето летеше много бързо. Оказа се, че, докато си съставя една петминутна програма, всъщност са минали шест месеца в работа.

- Как решихте да учите социални дейности и то именно в София?

- Насочих се към големия град благодарение на едни приятели от организации и фондации. В дома идваха доброволци от "Подарете книга". Те се отпиваха да ни показват социалния живот извън институцията. Във фондацията имах не само ментори, а по-скоро приятели, които се опитваха да ме напътстват и да ми предлагат да дойда в София, за да живея и работя тук. Първата ми работа беше най-обикновена - в цех за производство на PVC дограма. След около година работа, не се оплаквах - имах добра заплата, добра квартира, можех всичко да си плащам. Осъзнавах, че вече съм част от обществото, излязъл съм от институцията, завършил съм средно образование и работя, но не ми беше достатъчно.

Фокусите ми липсваха, нямах време да ги правя, да репетирам или да ходя по участия. Един ден се прибрах и си казах: "Зойко избирай! Ще работиш PVC дограма или ще правиш фокуси". Тогава в разговори покрай фондацията и с мои лични приятели извън нея реших, че най-добрият вариант за мен беше просто да запиша университет. Така щях да имам време и да уча, и да инвестирам в нещо, което искам да правя след време - да помагам на хора в неравностойно положение, както и да имам време за фокусите. Така дойде идеята да спра с тази работа, да кандидатствам в СУ. Това беше решаващото - ако не ме бяха приели, може би щях да работя някъде нещо друго и фокусите да са между другото. Но ме приеха, започнах да уча и имах възможност да развивам и своето изкуство, да правя това, което искам. Обичам да казвам, че всеки избор има своята цена и трябва да съм готов да я платя. Аз я платих и съм доволен.

- След като завършите искате да се занимавате все още с фокуси, но и със социални дейности, така ли?

- Да. Аз можех да запиша каквото си поискам. Има една такова нещо, че деца от институции, които решат да запишат в университет, могат да бъдат приети независимо от това, което са избрали. Можех да избера да съм юрист, например, но избрах Социални дейности, защото за мен е много важно, ако можеш да помогнеш на някого, да го направиш.

А това, което аз съм видял, че мога да направя, е да помагам на социално слаби хора или хора в неравностойно положение, като им давам пример от моя живот и ги насочвам, показвайки им какво съм постигнал с моя избор. И че не е страшно да рискуват, че не е страшно да опитат, да се образоват в университет или дори някой курс. По-скоро да не се ограничават в мечтите си. Познавам много такива хора, които са социално слаби или в неравностойно положение, които са ограничени в мечтите си или в това да мислят, че не могат да направят нещо повече от чистач, перач. Повечето си мислят, че могат да бъдат само магазинери или общи работници. Аз никога не съм си помислял, че мога да бъда само това. Винаги съм мечтал да бъда нещо повече, рискувал съм и съм го направил.

- Усещате ли специфично отношение към Вас, имам предвид да Ви дискриминират или етикетират?

- Досега нищо негативно не ми се е случвало, въпреки че не мога да кажа, че не съм усещал нещо подобно от време навреме. Имало е хора, които се опитват по някакъв начин да ме дискриминират, дали по етнос или заради това, съм от излязъл от институция, но никога не са имали смелостта да ми го кажат или демонстрират в лицето. В повечето случаи хората ми се възхищават на това, което съм постигнал до момента.

Получавал съм позитивна енергия и отзиви. Но няма как да не съм усетил през живота си някой да се опитва да ме дискриминира. Аз обаче тези неща не ги приемам като обида, а по-скоро приемам, че човекът, който има нещо такова към мен, по-скоро е, защото това е първичното или защото по някакъв начин е ограничен и не вярва, че хора като мен могат да са част от това общество и да надграждат, дори понякога да правят по-добре нещата.

- Поддържате ли контакти с вашите братя и сестри от дома, както ги определяте?

- Да, но не с всички, защото, когато бях малък, живеех заедно със сто деца. После трябваше да се деинституционализира домът и започнахме да ставаме по-малко. След като пораснах, на 15-16 г. вече имахме друга връзка - грижехме се не само за себе си, но и един за друг. Тогава вече сформирахме приятелски групички, в които станахме по-верни един на друг. Опитвам се поддържам връзка с повечето и евентуално да си помагаме, когато имаме нужда.

- Какво бихте променили и подобрили в социалните домове у нас?

- Аз съм бил и от двете страни в тези домове - и като потребител, и като човек, който работи там. Системата в България е много объркана и не позволява да обърнеш достатъчно внимание на дете, което е по-талантливо от останалите, например. Това, че не можеш да обърнеш малко повече внимание на едно от тях, е сред причинните да се откажа да работя в такива институции.

В центъра за настаняване от семеен тип, в който работех, например, има десет деца, от които две-три имат някакъв потенциал, дарба или талант, който се вижда по-отчетливо, и ако искаш да му обърнеш повече внимание като възпитател, не можеш да го направиш. Трябва да обръщаш внимание на всички еднакво, не можеш да бъдеш ментор или приятел на едно от тях.

И точно това е проблемът, че ако не можеш да извадиш тази нотка от тях, да им помогнеш повече, какъв е смисълът да работиш само за една заплата. Просто системата не ти позволява да работиш по друг начин. Тя ти казва "ти си възпитател за осем часа на 10 деца и просто трябва ги опазиш да са живи и здрави". А възпитание не можеш да им дадеш по никакъв начин. Те са на различна възраст и ако пет деца, например, искат да излязат, не можеш да им забраниш. Пускаш ги за час-два, но те се връщат след пет-шест, в които работното ти време е минало и ти не си бил реално с тези деца. От там идва това, че не можеш да ги възпитаваш.

Друг проблем е, че няма даден метод, по който ти да им задържиш вниманието, да се опиташ да ги забавляваш или занимаваш с нещо, така че те да разберат, че не си там само да ги опазиш, но за да им дадеш нещо от себе си, за да станат хора, да им дадеш право да изберат по кой път да поемат. В институциите те нямат избора дали да поемат по добрия или по лошия път, според мен.

- Тоест, идеята Ви е да помагате на тези домове отвън?

- Да, аз адмирирам всички неправителствени организации и фондациите, които се опитват да стигнат да такива институции и да обърнат внимание на тези деца. Не само да им оставят някакви подаръци и да си тръгнат, а по-скоро дори едно дете да е, но да видят дали има талант, дали има потенциал, дали би искало да се образова повече, дали и какво би искало да прави. Достатъчно е един такъв човек да се появи и това дете вече да има избор.

Аз познавам такива организации и фондации и съм много доволен, че открих, че ги има, защото аз самият благодарение на такава имах избора да стигна до големия град, да имам мечта и да си вярвам, че мога. А не само, както и аз едно време съм си мислел в дома - "какво мога да правя след като изляза от тук - да бъда общ работник на някого или да чистя в някоя кухня". Когато се появяват такива хора отвън и ти кажат, че можеш повече и вярват в теб, тогава вече виждаш, че имаш имаш избор.

- Пред журито на "България търси талант" казахте, че предпочитате да определяте излизането си от дома при навършването на пълнолетие като свобода. Чувствате ли свободен днес и от какво?

- Чувствам се свободен, въпреки че живеем в страна, в която свободата е гледана по много различен начин. Аз се чувствам свободен, защото съм на 26 г., предстои ми тази година да завърша образованието си и правя това, което искам. Не само че го правя, но и се издържам с него - шоуто ми с фокусите. Имам и време да отида където си поискам, било то на почивка, било да направя нещо благотворително, или пък да помогна на някоя организация или на деца, лишени от родителска грижа. Не съм в система, в която да ставам в определен час, за да отида на работа, не съм зависим от никого. Завися само от себе си и точно затова се чувствам свободен.