Мама обича своето бебче, и тати те обича също.
И морето може и да ти изглежда топло, а небето - синьо.
Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на
модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор
на милион белязани със сълзи очи - то тогава не се чуди,
когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти
да потъваш безпомощен, стържейки с нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.

Да тънеш в тихо отчаяние е английският начин (Hanging on in quiet desperation is the English way), както се пее в емблематичното парче "Time" от великия албум на Pink Floyd "Dark side of the moon" ("Тъмната страна на луната", 1973 г.). Тази нотка на безнадеждност в музиката на британските гении минава като тънка червена линия в цялото им творчество, но истинският, суров мрак настъпва 6 години по-късно (и точно 40 назад от днешната дата - 30 ноември 1979 г.), когато излиза грандиозният The Wall ("Стената"). 

Неговият основен създател и двигател - Роджър Уотърс, казва, че албумът е станал толкова известен, защото в него има нещо, което се движи под повърхността и резонира в душите на хората по особен начин. Всяка песен от тази обширна концептуална творба от две части разказва историята на Пинк, която започва с неговото нещастно детство, белязано от липсата на баща му, убит на фронта (това е истинската съдба на Уотърс - татко му загива във войната през 1944 г., когато той е едва на няколко месеца - б.р.), и обсебващата майка, която не иска той да се отделя от нея.

Мрачната ирония обаче е, че макар Пинк да се опитва да се измъкне от този "затвор", той се нуждае от стена около себе си. Издига я сам, тухла по тухла, защото тя го предпазва от света, който му е чужд, далечен и трудно може да понесе. Още от малко, момчето усеща това, което му предстои да преживее, когато майка му го предупреждава, че ледът под краката му ще се пропука (Thin Ice ("Тънък лед"):

Следва тежкият сблъсък с жестоката училищна система, която се превръща в символ на целия албум. Безмилостните учители издевателстват над учениците, смазвайки ги като личности и тъпчейки тяхната индивидуалност. Децата опитват да се борят, но са завинаги претопени от машината:

Нямаме нужда от обучение.
Нямаме нужда от контрол над мислите ни.
Нито от черен сарказъм насред класа.
Учители, оставете децата на мира!
Хей, учителю, остави децата на мира!
Това е просто още една тухла в стената.
Ти си само поредната тухла в стената...

Дори и пораснал, кошмарните спомени на Пинк се връщат с образите на деца с еднакви зловещи маски. Те са принудени да маршируват по поточни линии, за да паднат едно след друго в огромна месомелачка, която ги превръща в кайма (метафора за консуматорското общество, блестящо изобразена в анимацията към клипа и по-късно във филма на Алън Паркър "Пинк Флойд: Стената", последвал албума).

Героят с поетична душа е потиснат и унизен от подигравките на своя учител (изобразен като чук), че е "кървящо сърце", но въпреки това сбъдва мечтата си и става музикант. И логично - когато вече е известен, той е привлечен от измамния живот на слава, наркотици и лесни жени, което го води до деградация и разбива брака му (той вече вижда жена си като огромна богомолка, която се гаври с него).

В същото време е раздиран от мрачни мисли за безсмислената смърт, която сеят войните (eфектът е реалистично подсилен от истински звуци на пикиращи бойни самолети и парчето Vera, алюзия с песента на Вера Лин "We will meet again", популярно на фронта през Втората световна война).

Пинк търси спасение, но не го намира:

Хей ти, с ухо долепено до стената.
Чакаш някой да извика името ти.
Ще ме докоснеш ли?
Хей ти, ще ми помогнеш ли да преместим камъка?
Отвори си душата, идвам си.
Но това бе просто илюзия.
Стената е твърде висока,
както виждаш.
Колкото и да се опитва,
той не успя да се освободи.
И червеите проядоха мозъка му.
Хей ти, стоящият на пътя.
Все правиш каквото ти кажат,
Помогни ми!
Хей ти, отвъд тази стена.
Чупещ бутилки на поразия.
Помогни ми!
Хей ти, не ми казвай, че няма надежда.
Заедно ще успеем, разделени - нямаме шанс...

Така Пинк тихо започва да полудява (тук Уотърс смесва своята история със съдбата на първия вокалист на групата Сид Барет, който се предава на дрогата, а след това заболява душевно). И накрая Пинк осъзнава това. Потънал в страшни халюцинации, той вече не е себе си, а една парцалена кукла, подмятана от всички около него. Това е краят - той разбира, че това е неговият живот, неговата съдба - да бъде просто предмет без душа, от който околните се възползват.

Няма болка, ти се отдалечаваш.
Далечен кораб дими на хоризонта.
Ти само минаваш през вълните.
Устните ти мърдат, но не чувам какво казваш.
Когато бях дете, имах краткотрайно видение
в ъгъла на окото.
Обърнах се да го видя, но то изчезна.
Аз не мога да го видя сега.
Детето е пораснало.
Видението е изчезнало.
Превърнах се в удобно вцепенен.

Пред студиото "Аби роуд"

Искрата - отчуждение от публиката

Сигурно обаче само най-заклетите фенове на групата, може би дори не всички от тях, знаят как се заражда идеята за The Wall. Каква е искрата, която "пали клечката". Разказва го Ник Мейсън в книгата си от 2005 г. "Пинк Флойд отвътре" (ако не сте я чели, намерете тази огромна "тухла" и го направете, няма да съжалявате - барабанистът, участвал в пет състезания "Льо Ман", пише впечатляващо добре):

"Моментът, в който пламна искрата за Thе Wall, се случи на едно шоу на Олипмийския стадион в Монреал по време на турнето "Animals" от 1977 г. Това беше гигантски спортен стадион, срещу който се издигаше футуристича кула, построена за Олимпийските игри предишната година. Кулата се извисяваше на огромна височина и със самия си мащаб изобщо не допринасяше за топло и уютно разбирателство с феновете. В публиката близо до сцената имаше една малка, но превъзбудена група, която явно беше напред с материала по отношение на химикалите, но очевидно назад с вниманието. Тъй като бяха точно пред нас, ги чувахме и те определяха усещането ни за настроението на публиката. По време на почивката между няколко изпълнения групичката крещеше своите предложения за песни. Когато погледът на Роджър попадна върху един особено гръмогласен неин член, който крещеше "Изсвирете "Careful with that axe, Eugene"!" (от култовия албум "Ummagumma",  1969 г. - б.р.), той накрая изгуби търпение и се изплю върху виновника.

Това не беше просто необичайно. Беше направо необяснимо. Роджър винаги е бил говорителят на сцената след оттеглянето на Сид и се справяше с интродукциите, прекъсванията, когато прожекторите се повреждаха, а и с апострофиращите го с помощта на известен апломб, а често и с някои забавни забележки. Този инцидент просто показваше, че установяването на връзка с публиката ставаше все по-трудно.

Роджър не беше сам в депресията си. В този случай Дейвид беше толкова разстроен от цялостното настроение на концерта, че дори отказа да участва в биса.

Въпреки че за момента инцидентът с плюенето беше само изнервящ, той послужи да завърти колелата на творческата машина на Роджър, който нахвърли една сцена за концерт, основаващ се на концепцията за публика, която е физически и психически отделена от идолите си".

А ето какво разказва самият Уотърс в предговора на книгата "Pink Floyd The Wall", която излезе през 2013 година:

"Помня, че беше 1973 г. Ник Мейсън беше гледал анимационния филм на Джери (Джералд Скарф - британски карикатурист и илюстратор, автор на книгата - б.р.) "Long Drawn Out Trip" 1 по BBC и ми звънна по телефона с думите: "Изгледай го. Мисля, че трябва да го ангажираме за някой от проектите". Изгледах го. Беше прекрасен и същевременно изящно луд.

Звъннах на Ник и му казах: "Този е луд; точно за нас е." Не си спомням всичко с подробности - разговорът беше преди 38 години, но определено това бе същината му. Събрахме се в къщата на Ник в Кемдън Таун (или Кемтаун май беше - абе тоя, дето в него няма писта). По това време Джери вече беше станал известен с политическите си карикатури, а саркастичният му стил, безпогрешната способност да се меси там, където не му е работата и да сваля на земята всичко надуто и претенциозно много ни харесваше. Сега той твърди, че отначало не знаел какво да очаква от тази своя първа среща с "някакви си рокаджии", но се успокоил, като сме се запознали, защото сме били "изненадващо цивилизовани". Да ви кажа - и на нас Джери ни се стори "тревожно цивилизован". Почти съм сигурен, че носеше кожух от овча кожа и от ония странни кожени ръкавици с плетка от опаката страна, които човек би очаквал да носят контетата, докато си карат спортните кабриолети (не беше лесно да се изразя така; сигурно не е лесно и за четене, но какво да се прави). Май не е редно да го казвам, но по онова време Джери наистина караше "Остин Хийли Спрайт" - автомобили, които се наричаха "жабешки очи". Направо ужасно!

Какво стана ли? Ами той ми каза, че сме го били поканили да ни гледа в "Рейнбоу Тиътър" във Финсбъри Парк, където очевидно сме свирили "The Dark Side of the Moon" 2 (която по онова време още имаше много подходящото второ заглавие "Парче за всякакви видове лунатици").

Именно там, както се оказа, Джери започнал да харесва нещата, които правим. Не разбирам напълно защо, но тогава имахме макет на немски самолет - ни повече, ни по-малко пикиращ бомбардировач "Щука", който прелиташе над публиката, окачен на въже, и се разбиваше на сцената в пламъци - нещо като среща между Макс Уол (английски комедиант и актьор - б.р.) и Херман Гьоринг - кой не би искал да го види?

Както и да е, после Джери дойде с нас в едно мизерно малко студио, което се казваше "Юнит" (звучи като името на някое от децата на Франк Запа) и се намираше в Кингс Крос (брей, дори аз си спомням, че беше в Кингс Крос). Бяхме отишли там или да записваме нещо, или да репетираме, а Джери реши да нарисува нещо. По това време той вече беше решил да се раздели с овчия кожух и ръкавиците за шофиране в полза на направо прилично кожено яке. Сега вече можеше да станем приятели - и да ви кажа, всичко тръгна от там.

"Стената", както сигурно знаете, се зароди от чувството на отчуждение, което в един момент от кариерата си чувствах спрямо определени среди от публиката ни. Свързано беше и с отчуждението, което изпитвах заради загубата на баща ми, който беше загинал по време на Втората световна война. Всъщност - в по-широк план - албумът е посветен на отчуждението като цяло.

Джери също беше обсебен от идеята за отчуждението, както се вижда от работите му, посветени на Виетнам, и рисунките на онзи момент през август 1962 г., когато един 18-годишен зидар от Източна Германия на име Петер Фехтер прескача Берлинската стена, но граничарите го раняват и той остава часове да лежи до нея, крещейки от болка, докато кръвта му изтича. Работата на Джери беше пълна с жертви на отчуждението и измъчени души. За нас с Ник веднага стана ясно, че точно това мрачно, но човеколюбиво въображение е нещото, което ни трябва.

Работихме заедно по анимациите за "Wish You Were Here" и по-късно за "Стената". Няма да се опитвам да правя увод на историята - това си е работа на автора на книгата. Ще кажа само, че съм голям фен на работата, която Джел свърши по този проект, и че се гордея с труда, който аз, той, Ник, Дейвид, Рик, Алън Паркър и Боб Гелдоф, както и всички останали положихме. Беше незабравимо преживяване. Винаги е забавно да работиш с Джел. Най-яркият ми спомен е, че се смяхме много. Джел се смее много силно и като че и сега чувам смеха му. Не буквално, де - все пак аз живея в Ню Йорк, а той в Лондон. Силен му е смехът - но не чак толкова".

Всъщност обаче нищо не е толкова смешно. The Wall е последният албум на Pink Floyd, в който участва клавиристът Ричард Райт (преди завръщането му през 1987 г., когато вече Уотърс не е част от нея след тотален крах на отношенията му с Дейвид Гилмор и дори с най-близкия му приятел от младини Ник Мейсън). Именно Уотърс, който постепенно се опитва да наложи пълен контрол над проекта, гони Райт от групата, още докато записват "Стената", защото няма достатъчно участие в него и иска да бъде продуцент.

"Роджър започна да си мисли, че е единственият композитор на групата и че Pink Floyd съществува само благодарение на него", спомня си по-късно Райт.

1968 г., Рик Рай (вляво), Роджър Уотърс и Ник Мейсън

"Приносът на останалите членове на групата щеше да се превърне в ябълка на раздора. Може би самата завършеност на демото на Роджър затрудни Дейвид и Рик да допринесат кой знае с какво. Но по-късно Дейвид определено смяташе, че музикалният му принос, особено за "Run Like Hel"l и "Comfortably Numb" (той е автор на невероятните китарни сола - б.р.), не е оценен по достойнство. Този потенциален вулкан на бъдещи раздори обаче все още спеше, когато започнахме да записваме груби версии на някои от парчетата в The Wall в "Британия Роу" през есента на 1978 г.", пише още пък Мейсън в книгата си.

Младият Гилмор

Групата първо започва записи във Франция - високо в Приморските Алпи, на половин час път с кола от Ница, край малко селце със собствен басейн и тенис корт.

"Разнообразявахме записите с игри на тенис и спорадични набези към охолствата в Ница - дългият път дотам не насърчаваше по-чести посещения", спомня си Мейсън.

По-късно обаче записите продължават в САЩ. Там е и първият концерт, на който албумът е представен. Той се превръща в невиждано шоу. Концепцията е публиката да влезе в залата и да открие частично издигната стена от двете страни на сцената. В началото, с цялата бомбастичност на рок концерт, на сцената, под фойерверки и специални ефекти, излиза група заместител - всички с маски с лицата на музикантите от Pink Floyd. След апогея на ефектите "групата на сенките", както още наричат заместниците, замръзва, и тогава светлините разкриват истинските Pink Floyd.

"С напредването на шоуто стената постепенно се издигаше, така че първата му половина приключваше в момента преди да бъде поставена последната тухла. Втората половина започваше с непокътнатата стена пред групата. После тя трябваше да се използва като екран за откъси от анимационните филми, създадени от Джери Скарф. В някакъв момент от стената излизаше платформата с декор на хотелска стая. В друг момент, по време на "Comfortably Numb" Роджър излизаше пред стената, докато Дейвид се появяваше върху нея, за да изсвири солото.

Тухлите бяха картонени, така че можеха да се сгъват и пакетират до следващото шоу, а после да се сглобят на място. На сцената екип строители издигаше стената от кухите тухли с помощна на хидравлични кранове, които се издигаха, докато стената растеше, за да достигнат нужната височина. Щом веднъж се издигнеше, стената се подпираше с множество лостове, които можеха да се накланят напред или назад (тъй като не искахме да се простим с първите няколко реда от публиката), докато стената се рушеше.

Парчето достигаше кулминацията си, когато тухлите започнеха да падат - процесът включваше сложна механика, за да избегнем евентуалните съдебни процеси, хоспитализацията и перспективата за едно-единствено шоу, тъй като тухлите, дори и направени от картон, наистина бяха доста тежки. След сриването на стената ние изсвирвахме финалното парче акустично, подобно на група странстващи музиканти", разказва още Мейсън.

Албумът, издигнал стена между членовете на групата, е изключително успешен и става един от най-продаваните през 80-те години. Изкупени са приблизително 30 милиона копия, като най-силен е интересът в САЩ, където това е най-търсената "тава" на Pink Floyd - само там са продадени 23 милиона. Албумът достига номер 1 в чартовете Billboard в страната, където остава за 15 последователни седмици, а още цели 2 години и сред най-добрите. В родната си Великобритания "Стената" достига едва номер 3 в класациите, с изключение на хитовата песен "Another Brick in the Wall (Part II)", която е сингъл номер едно и в Кралството, и в САЩ.

След като се разделя с групата, Роджър Уотърс се зарича в интервю, че ще свири отново "Стената" на живо, само ако падне Берлинската стена. И понеже тези думи са изречени само 4 месеца преди тя наистина да рухне, това, в което се е зарекъл, се случва много скоро. На 21 юли 1990 година в Берлин се събират над 450 000 души, за които The Wall вече се е превърнал в символ на бунта и промяната и този концерт носи невиждан заряд.

Много години по-късно, чак през 2010 година, Уотърс възроди The Wall, но вече не като единично шоу, а като цяло грандиозно турне. Оттогава той изнесе стотици концерти в цял свят, включително и в София.

А междувременно, през май 2011 г. Дейвид Гилмор и Ник Мейсън излязоха като гост музиканти на негов концерт (за съжаление, Рик Райт почина 3 години по-рано от рак на 65 г.).

Двамата големи противници Гилмор и Уотърс и барабанистът и единствен член на групата, участвал в записването на всичките им студийни проекти, отново се събраха, символично бутайки стената между тях, и изпълниха последната песен от албума "Outside the Wall" ("Отвъд стената"), която звучи все така актуално:

По двама или в самота, онези, които те обичат,
вечно крачат зад тази стена.
Някои се държат за ръце, други са събрани на групи,
поети или такива с разбито сърце, те няма да мръднат от тук.
И когато вече всичко свое са дали, те се препъват и падат,
все пак не е лесно да блъскаш сърцето си в стената на луд негодник.