Животът е прекрасен, но в него никога нищо не е еднозначно или еднопосочно, затова в поредицата ни DIRections ще ви срещнем с един чудесен млад човек, когото с чиста съвест мога да нарека будител. Той е едва на 26 години, но голямата му страст - историята, е неговият най-голям учител. Станислав Вълев преподава в ПЕГ "Екзарх Йосиф I" или първата езикова гимназия в България, известна още като Немската в Ловеч. Мога да разказвам много за Езиковата, за целия ѝ чар, за незабравимите мигове и за онази сплотеност, която остава завинаги някъде там - "на хълма", както казваме ние от Езиковата. За хората, с които оставаш свързан за цял живот въпреки разстоянията, които ни делят и за романтиката на всяко преживяване, свързано с любимото училище. Но това е тема на един друг разказ.

За да намеря най-подходящият събеседник за поредното интервю, което да представи хората на Ловеч, използвах жокер "Обади се на приятел". И ето, че колелото се завъртя, а Станислав бе така добър да разкаже как един учител съвместява работата с доктoрантурата по История, поддържането на два сайта и какво прави един 26-годишен човек в Ловеч. Срещаме се в центъра на града, до новия шадрван пред театъра, сядаме на пейка и той започва ентусиазирано да споделя за пътя си от студент във Велико Търново, първата си работа като учител по програмата "Заедно в час" в село Дерманци и учениците си от Езиковата. Ако мислите, че телефоните нямат място в класната стая, попитайте г-н Вълев, той ще ви опровергае!

Наш партньор в тези срещи е Vivacom - компанията, която ни свързва със света вече 10 години.

Какво те накара да се върнеш в Ловеч? Бил си студент във Велико Търново...

Четири години бях в Търново. Исках да започна да работя като учител и си намерих работа в едно село близо до Ловеч - Дерманци, бях част от програмата "Заедно в час". След това имах и предложение да отида да работя в София, но обмислях начини да се върна да живея тук в града (в Ловеч - бел.ред.) и проучвах как могат да се случат нещата. Тогава се свързаха с мен от Езиковата и това доста наклони везните. Имах желанието, появи се и възможността и реших, че това е перфектният начин да се върна и да работя тук. Така се стекоха обстоятелствата, че моя избор се оказа предрешен. Вярвам, че България не е София, Пловдив, Варна и Бургас. Може да звучи малко пресилено, но е най-лесно за младите хора да отидат в София, особено ако са добре образовани, възможностите са доста. За мен обаче, за да постигнат малките градове развитието, прогреса, за които всички говорим, има нужда от млади хора, които да са там. Надявам се, че съм смислен човек и далеч не съм единственият, който е тук в Ловеч. Тук има още много други. Ако сме повече, всички малки градове, които наричаме изоставащи, ще спрат да бъдат такива. Давам си сметка, че до голяма степен това звучи идеалистично, всеки може да каже: "Да, така е, но какво да работим?!". Тези, които имаме късмета да сме намерили своята работа в малките градове, не трябва толкова лесно да ги напускаме и да се отказваме от тях, защото колелото се върти - ако ние сме тук, ще дойдат и други, ще станем голяма критична маса и тогава ще можем да променяме нещата и да ги вземем в свои ръце.

А как реши да станеш учител?

Реших го още в университета. Когато отидох да уча "История" в Търново, исках точно това - или "История", или "Археология", но предпочетох историята заради по-добрите възможности за работа. Тогава инспекторката на специалността ми даде един много интересен съвет - да не бързам с археологията, да започна с историята, а ако ми е толкова интересна археологията, после мога да продължа с нея. Някъде около 3-ти курс в университета ми се избистриха амбициите. Реших, че искам да бъда учител. Исках това, което учим, да мога да го предам нататък, да разкрия интересните неща на повече хора. Това съвпадна и с процеса на т.нар. - промяната в българското образование, новият възглед как трябва да се случва образованието, как трябва да се преподава историята. Стори ми се много интересно, защото в 3-ти курс навлизаме в етап, в който преподаваме - имаме училищна практика. Тогава си бях казал: "Ако ми хареса, 100% ще стана учител." Открих, че не се притеснявам да бъда в класната стая и да говоря пред учениците, това за мен не е стрес. Напротив, харесва ми и го намирам за много смислено. Учител по история носи голяма доза романтизъм - да възпитаваш в хората, които са доста близо до теб, като възраст, защото аз съм млад, чувство на патриотизъм и начин на мислене. Да им обясниш как да възприемат нещата, защо историята не е просто наука за миналото, а чрез нея можеш да си обясниш много неща, можеш да разбереш самия свят, в който живееш - как работи, защо е такъв, какъвто е. Както казва клишето: "Да си направим изводите от миналото, за да не повтаряме повече грешките си". Когато започнах да изучавам историята в дълбочина, открих, че има и доста вдъхновение там. Има доста житейски уроци, които не са просто години, дати, факти, войни, начало, край и т.н., а са лични истории. В момента е доста актуално да се вдъхновяваме от лични истории на съвременни успешни хора. Истината е, че в историята има много такива хора, които могат да ни дадат много като мотивация. Всички тези неща ме накараха да осъзная, че може би най-смисленото нещо, което мога да правя, е да преподавам. Имал съм възможности да се занимавам с други работи, но нито една от останалите сфери, в които имах интерес, не ми се струваше толкова смислена. Енергията, която имам, е присъща за всички млади хора и когато се насочи в нещо такова, има много смисъл. Аз не съм някакво изключение.

Станислав в Рим

Ти си и докторант. Как съчетаваш нещата?

Трудно ми е. Имам доста да наваксвам в доктората. Лятото го използвам предимно за това. Занимавам се и с няколко други неща, освен учителството и докторантурата, и се опитвам да ги съчетая, въпреки че на първо място винаги е професията ми и на нея отделям най-много време. През лятото денят ми от сутринта до ранния следобед ще преминава в библиотеката, защото има много дигитални неща, но има все още много неща, които са на книга. Трябва да се стои в библиотеките - там е работата на докторанта. Докторантурата е много вълнуваща накрая, когато направиш това, което искаш. Има много работа, свързана с писане и отхвърляне. Много е хубаво да си докторант, но удовлетворението идва накрая. Още във 2-3-ти курс си казах, че историята искам да приключа интереса ми към историята с докторат, за да стигна до края на образователните степени. Опитвам се. Не мога да кажа, че на пълни обороти пиша докторантския труд, но мисля, че ще успея да го завърша. Надявам се това лято доста да напредна.

А как се разбираш с учениците?

Първите 2 години преподавах на малки ученици - от 5 до 7-ми клас. Винаги съм имал нагласата и практиката ми е била свързана с големи ученици, винаги съм мислел, че най-комфортно ще се чувствам сред големите. И това е така, сега приключвам втората година, откакто съм в Езиковата и се потвърди убеждението ми за гимназистите, но пък при малките емоцията е доста по-голяма. Чувствам се добре и мисля, че и учениците го усещат и се разбираме. И в старото ми училище, и в това, в което съм в момента, нямаме проблеми с децата - има приятна атмосфера, достатъчно спокойствие да свършим всичко, което трябва, че и още. Надявам се, че ги предразполагам. Конкретно в сегашното ми училище не мога да кажа, че моите действия към това да се разбирам с учениците са основополагащи и ключови, защото все пак имам привилегията да работя в едно от най-добрите училища в България. Давам си сметка на края на годината какво съм направил, за да преминат нещата по този начин. Ключовото нещо, което правя, е първо да разсъждавам от призмата на мен самия, защото до много скоро съм бил на чина и на мен ми е много прясно. Винаги, когато в мен се появи някакво недоволство или напрежение към учениците, си задавам въпроса: "Добре, ти в тези ситуации, какво искаше да видиш в учителя срещу теб?!" Мисля, че това ми е най-силният коз, че все още помня какво е било и мога да се поставя същата ситуация. Казвам си: "Направи това, което си искал да видиш от учителя, а не това, което казва практиката и методиката. Постъпи по начин, по който те не очакват, че ще постъпиш, за да покажеш, че си учител от новото поколение, за да има смисъл да си учител". От добре утвърдените практики има незаменими, но си мисля, че важността на присъствието на млади и много млади хора, като мен, в училище, е възможността да намерим подход, който само ние можем да приложим, защото не сме обременени.

С учениците от клуб "Родолюбие и предприемчивост" в СУ "Неофит Рилски" в село Дерманци

Какви са ти любимите нови методи, които имплементираш в начина си на преподаване? Нещо, което си е твое.

Не знам дали мога да откроя нещо, което е конкретно мое. Не защото не прилагам някои неща по-често от другите, а защото съм сигурен, че това, което правя и другите го правят. Това, което ценя много в работата си е, че не обичам да карам учениците да повтарят някакви клишета. Предпочитам да има провокация - сами да достигнат до отговора, който аз ще им кажа и много залагам на задачи, които са свързани с преминаване през исторически етапи, без да знаят те как са протекли, т.е. казвам какъв е проблемът, каква е историческата личност, каква е заобикалящата среда и факторите и им казвам: "Намерете начин да решите тази ситуация, без да знаете как са я решили хората в историята". Мисля, че това е много добър начин от гледна точка на поставяне в реална историческа среда и в развиване и на умения, защото това преминава и през работа в екип и през много високи нива на обучение - анализ, синтез и стигаме до оценка. След като те го направят, виждаме как го е направила историческата личност, сравняваме ги и отиваме на оценка на историческото време, на историческото събитие, на осъзнаване. Изобщо историята пред тях се развива като процес, а не като фактите от урока, които трябва да научим.

Усещаш ли у тях жажда за знания - да искат да научат нещо повече, от това, което е в учебника?

В доста от учениците - да, в други - не. Понеже съм близо до тях, напълно си спомням момента, в който историята не е приоритет за всеки, но мога да кажа, че 70% от учениците в клас, дори да нямат афинитет към историята, се увличат в самия урок. Може би вкъщи не сядат да четат допълнително, просто защото на тях силната им страна не е историята, но се заслушват, което според мен, е най-ценното. Изключително много ги карам да пишат в 9-10-и клас, защото човек най-добре може да изложи мислите си и да бъде критичен, когато има повече време. Ако имат 8 минути да напишат нещо, би било много по-задълбочено, отколкото ако имат 2 мин. да се изкажат, защото тази материя не е толкова позната за тях, колкото за един историк. В 11-и клас пък, където изучаваме съвременна история, ги карам да се докоснат до определената епоха чрез съвременници на съответната историческа епоха. Това е време, което близо до нас - особено след 1944 г., Студена война, социализъм. Карам ги да взимат интервюта от хора, които са преживели периода, защото в училище материалът е един, но когато говорят със съвременници, ще чуят друго.

Когато имат възможност да сравнят това, което учим - обективната гледна точка върху историята, тежката дума на историците и преживяното от хората, имат много гледни точки. За мен, в 21 век, преподавайки история, трябва да представяш гледни точки и те сами с аргументи да защитят тази, която според тях е правилна. Ако ние, в класната стая, казваме какво е било и какво трябва да се знае, не си вършим работата. Живеем в информационно общество - няма една гледна точка, има много. И ако съумеем да им покажем многото и после чрез мисловни дейности на високо ниво те успеят да защитят правилната гледна точка според тях, това е достатъчно. Дори да мислят по по-различен начин от този, който ние сме възприели за обективен, сме изпълнили целта си. Защото иначе не сме в 21 век.

Всъщност твоята основна идея е да ги накараш да мислят критично през цялото време и да могат сами да намират отговорите за нещата, които ги вълнуват...

Критично-субективно, да срещат различни гледни точки. Понеже споменах, че вървим към модернизация на учебния процес, вървим към това да бъде полезен в истинския живот. Ако в училище не им покажем какво ги чака след това, не си вършим работа. Когато излязат от матрицата, която все още изграждаме, защото модернизираме бавно и малко или много държим учениците в една матрица, ако не ги предразположим към това, че ще срещат различни мнения, че не винаги ще са прави, че ще трябва да защитават своето мнение пред хора и то с аргументи, че ще трябва да са способни да покажат идеите си, така че другите да ги разберат, просто не сме адекватни за времето си. Изключително държа учениците да са водещи в часовете, не държа там, където има много информация и тя е с различни гледни точки, аз да я представям. Смятам, че когато говорим за война, когато говорим за определен проблем, те могат да го разработят сами и да го представят пред останалите. Предавам часа в тяхното поле - направете презентация, намерете материали - документи, видео, представете ни, обяснете ни. Информация има, много спорове няма - можете сами да се справите. Проектната дейност също ми е много ценна. Това, което правя от тази година в часовете по ЗИП и имам желание да го разработя в по-дългосрочен план, е да разглеждаме исторически епохи, но не чрез интервюта, а например ходихме в библиотеката и разглеждахме присъединяването на България към Тристранния пакт през Втората световна война - директно представено от проправителствена преса, местна преса, както и външната политика на България, представена от проправителствено списание. Идеята е да погледнат, че понякога гледната точка е една, а от дистанцията на времето знаем, че може би е била друга. Какво целя с това? Ами, днес е абсолютно същото. Четейки днес преса, а те ще четат, трябва да знаят, че трябва да прочетеш няколко неща и да си направиш анализ, за да разбереш, четеш ли нещо, на което можеш да вярваш или не. Мисля, че това е в много добър унисон и с фалшивите новини.

Да, точно исках да ти кажа, че ти ги учиш да се борят с тази прокоба, която ни залива отвсякъде.

Искам да ги науча да търсят източници. Ние се занимаваме с хуманитарен предмет и мога да им бъда полезен с това - да са критични към случващото се около тях, да разпознават символите на доброто и лошото от гледна точка на историята. Те са в гимназиалния етап, хора, които скоро ще гласуват, хора, които скоро ще определят бъдещето си. Те са изправени пред един огромен политически спектър в България, който не е много логичен, но изобилстващ от хора с различни идеи, с различни ценности и сравнявайки историческите периоди и кой кога и как е печелил доверието на хората, днес могат да си направят извода, кой им говори популистично, кой им говори критично, кой знае какво да направи. Разбира се, не намесваме политиката пряко - не говорим за съвременни политически партии, но усещам, че се замислят.

Да, провокираш ги да направят своите асоциации. Все пак всички знаем, че историята се повтаря...

Да, повтаря се. Най-ценното е да си обяснят днешния свят чрез историята, развивайки критичните умения за 21 век и успявайки да добият представа как да аргументират себе си. Това ще им е много важно. Ако в часа си по история, със задачите и действията си, успея да ги науча как да структурират това, което искат да покажат, как да го защитят и как да го презентират, по-късно ще имат този алгоритъм и ще могат да си защитят своите идеи и възгледи в живия живот.

Създател си и на платформата "Аз, учителят". Как ти хрумна тази идея и какво целиш с нея?

Още докато преподавах в Дерманци и бях част от програмата "Заедно в час", която е доста публична, имах възможността да дам няколко интервюта и тогава си казах: "Аз не съм единственият млад учител, който прави смислени неща. Има още много като мен - хора, които заслужават трибуна". Затова си казах, че в момента, в който приключа със "Заедно в час", ще направя този проект. Основната идея на сайта беше да интервюирам млади учители. След това обаче си казах: "Чакай сега, млади сме, работи ни се, ентусиасти сме, но има хора, от които можем да се учим". Тогава си пренаписах визията за сайта и си казах, че ще интервюирам всички смислени учители, за да докажа, че българският учител, който напоследък попадна под ударите на журналисти, на обществото, родителите, учениците, е адекватен и не е отживелица. Да, вероятно има хора, които заслужават да са под тези удари, но има други, поне 80%, които реших, че трябва да покажа, за да върнем по някакъв начин доверието в българския учител. Исках да покажа, че критиката, че преподавателите не са иновативни, до голяма степен не е основателна. Успях да направя няколко такива интервюта, сайтът тръгна доста бързо. Реших да го разработя в още един канал - рубриката интересно. Аз самият пиша доста статии, свързани с това как да изграждаме позитивна обстановка в класната стая, как да имплементираме технологиите. Работя много усърдно над това да ги вкарвам в учебния процес. Правя си контролните електронни, много често използваме и телефоните в час. На хората тези неща им се струват отблъскващи, но аз ще им покажа, че не е така, и ще им дам практическия съвет как да го направят. Едно е да се чудиш, друго е някой да ти каже как става, да го приложиш и да решиш дали ти харесва или не.

Започнах да публикувам материали. Последният раздел, който се надявам да заработи от това лято, е "Учебни ресурси", защото най-ценният ресурс на учителя е времето. Прекарвам по 6 часа в училище, за да работя, но вкъщи имам поне още 5 ч. за подготовка. Макар че от доста кратко време съм учител и може да прозвучи странно от моята уста, но 80% от работата на учителя е извън класната стая. В клас правиш това, което си подготвил, там си почиваш. Напрежението и натоварването е извън класната стая - подготовката на урока, измислянето на задачите, организирането на материалите, осмислянето на това какво искаш да постигнеш като краен резултат, го вършиш извън класната стая, това е многото време. Затова си казах, че този раздел "Учебни ресурси", всичко, което съм използвал, ще го направя публично достъпно за учителите и ако им се стори интересно, да го изтеглят, за да си спестят 5-те часа, които аз съм вложил. Просто си го спестете и го направете. Ако имаме възможност да споделяме такива материали, ще сме още по-смислени и подготовката ще ни коства много по-малко, а ще ни освободи време, което да прекарваме с учениците си. Учителят на 21 век трябва да е сред учениците. Поколението, което е сега, е много близо до моето, но е малко по-различно. Единственият шанс да им окажа въздействие е общуването и контактуването. Дистанцията "учител-ученик" трябва да съществува винаги, но с това поколение трябва да се поддържа някъде около границата. Скъса ли се, стоят ли много раздалечени, не можем да му повлияем, винаги ще е образователно и никога личностно, за второто трябва да бъдем близо до тях.

Миналата година инцидентно станах класен в Езиковата. Казах си, че като млад човек, не мога да дам на учениците си кой знае какви житейски съвети. Това, което знам е, как работи пазарът на труда, защото съм си търсил работа, получавал съм предложения, имам приятели, които са в много професионални сфери, доказали се млади професионалисти. Тези ученици след година и половина ще бъдат на пазара на труда - това, което мога да направя, е да ги срещна с тези хора. Представих им трима мои приятели - един онлайн предприемач, една лекарка, която започна работа в перспективна болница, и приятел, който е сериен предприемач - занимава се с няколко неща едновременно, стартира ги за 2-3 години, след това захваща нещо ново, супер смел човек, който не живее с ограниченията, че трябва да си намери работа на заплата. Срещнах класа ми с тези хора, за да им разкажат как трябва да действаш, за да се развиеш в професионалната си сфера, къде можеш да търсиш възможностите, как да се възползваш от тях. Учениците ми определиха срещите като много смислени, а след като те го правят, значи е имало полза. Исках да им покажа, че възможностите са навсякъде около нас и трябва да ги грабнем, не е нужно да чакаш да завършиш. С този подход се опитах да разбия малко матрицата на училището. За догодина съм подготвил още нещо, което мисля, че е интересно, особено за тези, които знаят какво искат да започнат да работят, но няма да го споделям сега, за да е изненада. Организирам го за тях и мисля, че ще им е много полезно.

А движиш ли някакви други проекти, извън доктурантурата и "Аз, учителят"?

Имам още един сайт с приятели - това е сайтът "Историограф". Там се стремим да даваме трибуна на млади автори, които пишат за история, защото знаем, че историята е елитарна, въпреки че не звучи добре и тя вече не е такава. В сериозните форуми взимат участие малко хора, не може всеки да публикува в сериозно научно издание, а има млади автори, които имат много смислени неща. Движим сайта с трима мои приятели от студентските години. Май е това - работата, доктoрантурата, "Аз, учителят" и "Историограф".

Станислав с прителите, с които прави "Историограф"

Как ти стига времето за всичко?

Не ми стига. Правя го на различни периоди. Лятото имам много време да движа сайтовете и веднага има ефект. Мислел съм си да се откажа от нещо, но не искам, би било поражение за мен. Имам достатъчно време да отделям на тези неща, макар и на етапи. В бъдеще ще си покаже кое е заслужавало да се развива и с кое съм натрупал някакъв ценен опит и възможност да се докосна до други професионални сфери, за да съм адекватен.

Какво правиш в свободното си време?

Срещи с приятели, от време на време ходя на спорт, занимавам се с колоездене, въпреки че отскоро съм го спрял, но имам желание да се върна към този спорт, тенис на корт.

В Ловеч има условия за тези неща?

Има, да, но по-малко време оставям за спорт, залагам на срещите с приятели. Самият аз не искам да се откъсвам от философията да съм отдаден на работата си, правя го рядко, но предпочитам, когато дойде моментът, да се отпусна за два дни. Учителската професия изисква да излезеш от обувките на младия човек и да подходиш много по-сериозно.

Имаш ли много приятели, които са се върнали да живеят в Ловеч?

Имам. От моя клас, от моя випуск има хора, които живеят тук. Дори сега много близък до мен човек си намери работа от София в Ловеч и се връща. Ще се занимава с това, което е учил. Наблюдава се с много малки темпове, но има отлив. Смятам, че никой по-добре от нас не разбира конкретната ситуация, в която се намираме в момента, защото сме родени тук и сме живели тук доста дълго време. Нас, младите хора, не ни е страх да сбъркаме, не е нещо, което е фатално. Младите хора в Ловеч не сме много и се знаем и ако има още малко хора, можем да променим мястото, в което живеем. Много по-лесно е да повлияеш на малкото населено място, отколкото на голямото. Не трябва много. Мисля си, че това е нашето призвание, за да докажем, че има път и за България. Модерният патриотизъм трябва да е насочен в тази посока. Ако искаме да сме полезни на нашата държава, трябва да развиваме местата, на които принадлежим - там, откъдето сме тръгнали, там, където сме родени и да влагаме в тях много. Ако всички сме концентрирани на едно място, там, където са възможностите, тази диференциация между развитите и изоставащи градове ще остане вечна. Тогава ще сме поредното изгубено поколение. Живея с идеята, че нашето няма да е такова.

Кое е любимото ти място в Ловеч?

Стратеш (парк на едноименния хълм в града - бел.ред.). Много обичам да ходя там и често сме там с приятели. Другото ми любимо място е барбекюто на един от приятелите. (Смее се.). Там много обичаме да ходим, да се събираме. Природата около Ловеч е страхотна, има много места, които да видиш. Аз съм свързан емоционално със Стратеш, защото като като ученици и студенти развивахме планинско колоездене и Стратеш е мястото, на което прекарвах най-много време като тийнейджър, създавахме възможности за планинско колоездене, правехме пътеки, скокове - "инфраструктура" за този тип спорт. (Смее се.) Много време съм прекарвал там и ми е емоционално и любимо.